Category Archives: …. когато се чудите какво да прочетете …

“Червено и черно”

Standard

“Най-достойните за човека страсти, които съдържат в себе си още много други, са любовта и амбицията…”
Паскал

Само с един образ Анри Мари Бейл, по известен като Стендал, е в състояние да разкрие пред нас цяла Вселена, в която са описани поривите, паденията, страстите и възходите на една, иначе благородна душа.
Жулиен Сорел е безспорно един от най-противоречивите образи създавани в литературата.

Едновременно смирен и агресивен, чувствителен и безкористен, плах и безнадеждно честолюбив. Червеното и Черното у Стендал не са загубили и молекула от блясъка си към ден днешен. Всеки момент от романа звучи болезнено познато, реалистично и тревожно.

Общество изтъкано от пошлост, гримирано с лицемерие, без никакво чувство за мярка и естетика, егоизъм сравним единствено с животинския инстинкт за самосъхранение. За да бъдеш достоен водач на подобни редици от теб се иска единствено да заключиш човешките добродетели дълбоко в себе си и да се държиш така както подобава тълпата – елементарно, просташки и снобски. В противен случай ОЛИМП остава винаги недостъпен за теб, защото тук властват “Боговете” на евтината съблазън, фалшивия задоволителен живот и утопичната представа за постигнатото съвършенство.
Опитвам се да изтрия отпечатъка оставен от Стендал в съзнанието ми и едновременно с това, сякаш ми се иска всеки ден да си припомням тънката граница между съвършенство и низост. Факт е, че Сорел е състояние да предизвика всички полюсни вълнение у човек, само заради същността си. Факт е, че може да го накара да се чувства прехласнат и отблъснат от него, защитаващ го до смърт и осъждащ го на смърт. И това ми дава право да гледам на “Червено и черно”, не просто като на роман за един кариерист, чийто живот се гради върху любовен похот и амбиции, а като на Урок за достойно съществуване и оцеляване, оставен МЕЖДУ РЕДОВЕТЕ, на това велико произведение. Защото уроците на големите писатели, често се явяват отличен пътеводител из дебрите на живота за всеки …

“За мишките и хората”

Standard

“Не е нужно човек да е много умен, за да е добър. Дори ми се струва, че е точно обратното. Вземи някой мого умен и ще видиш, че едва ли е добър…”

из “За мишките и хората”, Дж. Стайнбек

Сблъсъкът с “мишките и хората” на Стайнбек неизменно води след себе си желание да пренаредиш собствения си свят, да изчисти прахта от мирогледа си и да допуснеш в съзнанието си идеята, че тихата лудост на “различните” около нас е всъщност най-мощният двигател на мъдростта, която трябва да попием.
Мисля си колко проникновен трябва да бъде човек, за да съумее с един замах на перото си да обясни смисъла на човешкото съществуване – потребността от ближния, нуждата от споделяне, страха от безпомощност, необходимостта от сливане с другия, до толкова, че да бъдеш негова сянка, независимо, че може би в реалността си абсолютен негов антипод.
Непоправимият хуманист Стайнбек е напълно наясно, че точните думи и послания притежават енергията да отведат света към по-добро съществуване. Независимо дали си бял-черен, голям-малък, смел-уплашен, решителен-колеблив, МИШКА или ЧОВЕК, ти имаш право да извървиш собствената си Голгота към надеждите и мечтите си.
Остава само да изберем какви да бъдем! И изхождайки от факта, че всичко при Стайнбек тежи на мястото си, до последния препинателен знак, не бива да подминаваме с лека ръка мъдростта зад заглавието.
“За мишките и хората” носи в себе си смисъла на посвещението и просвещението към всички онези хора, които забравят колко дребен и незначителен е всъщност човешкия живот. Всеки от нас дълбоко в себе си крие едно малко мишле, което е уязвимо и винаги в опасност. Независимо от това, че управляваме живота си, независимо от това, че притежаваме разум и право на избор, истината е, че във всеки един момент капанът може да хлопне с пълна сила, за да ни покаже колко сме мимолетни всъщност. Защото над нас винаги има една по-висша материя, която поставя граница между достойния и недостойния Живот, между пожеланата и необходима Смърт.
Често обаче нещата се случват извън нас самите, и е редно да се запитаме “До колко сме подготвени за съвършенството … ?”