“Червено и черно”

Standard

“Най-достойните за човека страсти, които съдържат в себе си още много други, са любовта и амбицията…”
Паскал

Само с един образ Анри Мари Бейл, по известен като Стендал, е в състояние да разкрие пред нас цяла Вселена, в която са описани поривите, паденията, страстите и възходите на една, иначе благородна душа.
Жулиен Сорел е безспорно един от най-противоречивите образи създавани в литературата.

Едновременно смирен и агресивен, чувствителен и безкористен, плах и безнадеждно честолюбив. Червеното и Черното у Стендал не са загубили и молекула от блясъка си към ден днешен. Всеки момент от романа звучи болезнено познато, реалистично и тревожно.

Общество изтъкано от пошлост, гримирано с лицемерие, без никакво чувство за мярка и естетика, егоизъм сравним единствено с животинския инстинкт за самосъхранение. За да бъдеш достоен водач на подобни редици от теб се иска единствено да заключиш човешките добродетели дълбоко в себе си и да се държиш така както подобава тълпата – елементарно, просташки и снобски. В противен случай ОЛИМП остава винаги недостъпен за теб, защото тук властват “Боговете” на евтината съблазън, фалшивия задоволителен живот и утопичната представа за постигнатото съвършенство.
Опитвам се да изтрия отпечатъка оставен от Стендал в съзнанието ми и едновременно с това, сякаш ми се иска всеки ден да си припомням тънката граница между съвършенство и низост. Факт е, че Сорел е състояние да предизвика всички полюсни вълнение у човек, само заради същността си. Факт е, че може да го накара да се чувства прехласнат и отблъснат от него, защитаващ го до смърт и осъждащ го на смърт. И това ми дава право да гледам на “Червено и черно”, не просто като на роман за един кариерист, чийто живот се гради върху любовен похот и амбиции, а като на Урок за достойно съществуване и оцеляване, оставен МЕЖДУ РЕДОВЕТЕ, на това велико произведение. Защото уроците на големите писатели, често се явяват отличен пътеводител из дебрите на живота за всеки …
Advertisements

“За мишките и хората”

Standard

“Не е нужно човек да е много умен, за да е добър. Дори ми се струва, че е точно обратното. Вземи някой мого умен и ще видиш, че едва ли е добър…”

из “За мишките и хората”, Дж. Стайнбек

Сблъсъкът с “мишките и хората” на Стайнбек неизменно води след себе си желание да пренаредиш собствения си свят, да изчисти прахта от мирогледа си и да допуснеш в съзнанието си идеята, че тихата лудост на “различните” около нас е всъщност най-мощният двигател на мъдростта, която трябва да попием.
Мисля си колко проникновен трябва да бъде човек, за да съумее с един замах на перото си да обясни смисъла на човешкото съществуване – потребността от ближния, нуждата от споделяне, страха от безпомощност, необходимостта от сливане с другия, до толкова, че да бъдеш негова сянка, независимо, че може би в реалността си абсолютен негов антипод.
Непоправимият хуманист Стайнбек е напълно наясно, че точните думи и послания притежават енергията да отведат света към по-добро съществуване. Независимо дали си бял-черен, голям-малък, смел-уплашен, решителен-колеблив, МИШКА или ЧОВЕК, ти имаш право да извървиш собствената си Голгота към надеждите и мечтите си.
Остава само да изберем какви да бъдем! И изхождайки от факта, че всичко при Стайнбек тежи на мястото си, до последния препинателен знак, не бива да подминаваме с лека ръка мъдростта зад заглавието.
“За мишките и хората” носи в себе си смисъла на посвещението и просвещението към всички онези хора, които забравят колко дребен и незначителен е всъщност човешкия живот. Всеки от нас дълбоко в себе си крие едно малко мишле, което е уязвимо и винаги в опасност. Независимо от това, че управляваме живота си, независимо от това, че притежаваме разум и право на избор, истината е, че във всеки един момент капанът може да хлопне с пълна сила, за да ни покаже колко сме мимолетни всъщност. Защото над нас винаги има една по-висша материя, която поставя граница между достойния и недостойния Живот, между пожеланата и необходима Смърт.
Често обаче нещата се случват извън нас самите, и е редно да се запитаме “До колко сме подготвени за съвършенството … ?”

Здравей, виртуален читателю !

Standard

Както може би става ясно (ако си по-наблюдателен),  това е моята “малка” страна на чудесата. (Или поне така ми се иска да изглежда). Преди 23 години, когато съм се появила на бял свят, родителите ми са ми дали вълшебното име Ангела (за по-любопитните по фамилия Пранарова). Не знам дали вярвате в символиката на имената, но ако се опра на факта, че “ангел” означава “вестител, посланик”  (гр. език), то категорично мога да кажа, че създадох този блок с едно единствено послание:

Стани по-добър човек, и гледай да си наясно със себе си, преди да срещнеш някого с надеждата, че той ще разбере що за човек си без твоя помощ !

Моят път към доброто е литературата! Търся в книгата, за да открия в живота! Следвай ме …

На “въпреки” с болката

Standard

Ангела Пранарова

Не се побирам в името на болката,
навярно ви се струва невъзможно.

Аз пазя всичките слънца от облаци,
препускам по небето в безтегловност.
Не ме наричат с истинското име,
тук трудно се привиква със различното.
За всеки съм отделно допустима,
и имам си предел за роматичност.
Такава съм от малка – разпиляна!
С детинско въображение (да те стресне).
Пораснах с много – все охлузни рани,
защото не разбирам равновесието.
Но всеки път рисувах си усмивка,
с тръпчинки от слънца, за да не гасне.
Получих точно, колкото повиках,
така си обяснявах непонятностите.
Сега ми е въздушно и летежно,
та чак да ми завидите на полета.
Научих се от прямата ми същност,
сама да се обичам между хората.
Защото да си по-голям от болката
си струва! Риска е нищожен!
Една усмивка, вяра – само толкова,
в очите на Живота си да сложиш…

картина: Marziye Jamily

Четеш ли ме?

Standard

Ангела Пранарова

Четеш ли ме? В очите ми е топло,
стъкмих си огън от признания.

Безплътна съм и стигам само толкова,
да мога да съм твое оправдание.
Та даже да не смееш, ще ме сричаш.
Принуден си – замръзнах върху устните,
като последна строфа за обичане,
донесла правото ти на възкръсване.
Четеш ли ме? Разказвам ти се цялата.
Така ми даваш образ на човечност.
Едва, когато замълча – живяла съм.
Това ще бъде някъде след вечност.
До там навярно пътят ще е дълъг,
така че по-добре да ме познаваш.
Родих се, за да бъда твоя лудост,
преди да зная как се оцелява.
Но всичките магьоснически трикове
ги помня като белег от кръщение,
и без да се усетиш ме обикваш,
изгубия ли те някъде във мене.
Не ме мисли за вещица и влъхва.
Аз просто мога да се пиша. Толкова.
така ще те накарам да се влюбиш
в сърцето ми достатъчно – до болка.
Защото другото не е наистина,
почни да ме четеш откъм душата,
а после ако искаш да съм истинска
ще ме намериш някъде в средата.
Ще бъда там – отляво, в лоното
на твоето усещане за влюбеност.
Най-съкровенния съдбовен спомен-
момичето довело те до лудост …

картина: Ruan Jia

Георги Господинов: “Талантът е крайна чувствителност към всичко, което боли, наранява или радва…”

Standard
“Естествен роман” на Георги Господинов е като магически зар – шарена, безпорядно фасетъчна книга, невъзможна за подреждане в хармонично цяло.И все пак накрая всички части се сливат и изясняват – и това е най-удивителното: как Георги Господинов успява да свърже историята на един развод, заложените теоретични дискусии върху смъртта на автора и една естествена история на всекидневието, и да ги превърне в книга, която е изключително четивна.Това е майсторско хвърляне на заровете.Katharina Narbutovic, WDR, (Westdeutscher Rundfunk), 11.11. 2007

***

Сюжетът не изчерпва книгата, която си позволява най-голямото писателско разточителство, това да не разказва. Господинов, роден през 1968 и най-близък до френската литературната теория, конструира около края на една любов “роман само от начала”, около въпроса за невъзможното си бащинство игра с авторовия Аз, а около естественото доказателство за измяната артистична игра на отклонения, екскурси и цитати, чиито правила читателят да открива сам – малък, изискан шедьовър.

Frankfurter Allgemeine Zeitung, 05.10.2007 за “Естествен роман”

Подобно на своя “Естествен роман” Георги Господинов обединява в едно лекота, многоплатовост, ирония, неконвенционалност, разнопосочни търсения и открития, интереси и таланти. Той е автор на поезия, проза, филмови сценарии, пиеси, редактор, доктор по българска литература.

С Георги Господинов разговаряме в Берлин, където той е с писателска едногодишна стипендия и между многото литературни четения и творчески срещи намира време за довършване на книгата си с есета и вдъхновение за нов роман.

Кой е Георги Господинов – поет, писател, редактор, колумнист?

Много по-просто и по-скромно би било да кажем съчинител.

Коя е първата Ви любов – поезията или прозата?

Четенето. То винаги е първо. Четях безразборно и с огромен глад всичко, което намеря. Сега този глад малко ми липсва. Имах щастието и нещастието да прочета още в началото една от най-големите български книги – „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов. Всичко след нея изглежда недостатъчно. После прописах нещо като стихотворения. Така, че конкретно на въпроса ви – поезията.

Каква метафора бихте избрали за писането на поезия, а за създаването на проза?

Вероятно в поезията има по-интензивна тъга и изгаряне, докато пишещият проза трябва да се грижи огънят да гори бавно, да трае дълго и да е сравнително равномерен. Поезията е по-болезнена и убива по-бързо. Писането на проза е по-бавна отрова. Но и в двете си сам с илюзията, че „пишеш срещу изтичащото време”, както казваше някой от големите, мисля, Грас.

Какво е Вашето определение за талант в областта на литературата?

Крайна чувствителност към всичко, което боли, наранява или радва. Не само към твоето тяло, а към тялото на света. И сетне усет към думите, сприятеляване с езика.

А какво е успехът за Вас в изкуството?

Да разбереш, че някой, който никога не си виждал, е бил щастлив, учуден, уплашен, влюбен няколко часа в изреченията ти.

Как се променя българският литературен вкус след промяната?

Преди няколко години можех да отвърна много по-точно и оптимистично. През 90-те години имаше ако не друго, то поне битка, усилие за добър вкус. Сега тази битка всеки трябва да я води сам за себе си.

Българският писател много трудно казва „не” и лесно отива на компромиси, това има отношение към качеството на литературата, която пише. Няма да спра да мисля, че съпротивата и всекидневната работа върху вкуса и съвестта са част от таланта. Имам няколко отказа, с които мога да спя по-спокойно.

Как се осъществява преработката на миналото в родната литература? Преходът като обществен и житейски поврат тема ли е в България?

Струва ми се, че постепенно се превръща в тема. Ще го видим по различен начин при автори като Теодора Димова, Владимир Зарев, Алек Попов, Палми Ранчев, Деян Енев, Мария Станкова, Здравка Евтимова. Вече липсващият роман е друг, този за близкото минало преди прехода.

Какво е срещата с един художествен текст за Вас?

От 15 години чета чужди ръкописи и съм безкрайно щастлив, когато попадна на хубав текст или дори на добро изречение. Макар че е уморителна и често неблагодарна работа, редакторството е упражняване в щедрост и любопитство към другия.

Коя е Вашата творба, която най-много цените?

Да перифразирам Далчев, опитвам се да пиша само книгите, които ценя. Шегувам се. Обичам всяка от тях по много лични причини. Ако трябва да спомена все пак, може би „Черешата на един народ” и „Естествен роман”.

Какво е призванието на изкуството според Вас?

Това е твърде голям въпрос и леко плашещ. Мисля си, че в различни периоди бих давал различни отговори. Да утешава – това е днешният ми отговор.

Ако сега трябва да напишете един нов „Естествен роман” – кои ще бъдат основните аспекти в него?

О, същите. Толкова начала на романи останаха там.

Какво се случва с изречените думи?

Според лудия градинар от Естествен роман безразборното плодене на думи и имена е довело нещата до ръба на Апокалипсиса. Изречените думи покълват в главите на другите като поленови зрънца. И той предлага за една година думите само да се мислят. Да не се изговарят, да не се изписват. Да се възстанови равновесието между тях и нещата.

Обичате ли да четете съвременна чужда и българска литература и кои са Вашите любими автори?

Обичам да препрочитам Борхес и Селинджър. От българската литература вече казах „Записките” на Захари Стоянов, ще добавя Яворов и Далчев.

Има ли теми в българската литература, които са непреводими и кои са те?

Няма непреводими теми, има непреводими почерци, интонации, гласове. Но си мисля, че ако писателят е достатъчно талантлив, неговите истории ще говорят на всяко ухо по света. Летящите крави в небето на Витебск, които рисува Шагал, са „преводими” за всички под небето на Берлин, Токио или Ню Йорк.

Как бихте определили основните тенденции в родната литература в момента?

Не виждам тенденции в тесния смисъл на думата, но това не е непременно лошо. По-скоро се усеща опитване на различни стратегии – не само литературни, а и поведенчески. Някои са малко смешни.

Не ми се говори тук за омразите и завистите от провинциален тип, както и някои пронизани от тях квазикритически текстове. Това харчи енергия и зацикля. От друга страна, има амбиция, има желание по романа, има реклама. Има дори и читатели. Още чакам с нетърпение. Впрочем има 3-4 книги от последните години, които са наистина сръчно, професионално написани.

Какво е мястото на хумора във Вашите творби?

Харесва ми да ползвам всички регистри на иронията, включително към себе си. Намирам го за много човешко, спасяващо от големите приказки и абстракции. В хумора и в иронията има смиряване на претенцията. Нямам голямо доверие на хора и книги, които не могат да са самоиронични. Кундера казва, че изкуството на романа е ироническо в самата си основа.

Как бихте определили себе си с три думи?

С толкова много думи?… Висок, тъжен, ироничен.

Какво ново да очакваме от Георги Господинов?

Други истории, стихотворения, роман.

За какво мечтаете?

За Португалия. За безкрайни есенни следобеди. За „онова необезпокоявано пространство”, което описва Дорис Лесинг и където мога да чуя гласа си.

Георги Господинов (1968) е автор на няколко стихосбирки, събрани сега в антологичната му книга „Балади и разпади” (2007).

Романът му “Естествен роман” (шест издания на български) досега е публикуван на десет чужди езика, сред които английски, немски, френски, датски, италиански, чешки… Получава отзиви в „Ню Йоркър”, „Ню Йорк Таймс”, „Гардиън”, „Таймс”… През 2007 “Естествен роман” излиза на немски (Natürlicher Roman, Droschl Verlag). „Малък изискан шедьовър” – така „Франкфуртер алгемайне цайтунг” определя романът на Георги Господинов. Швейцарския вестник „Нойе Цюрихер Цайтунг” посвещава на романа статия със заглавие „Хуморист на отчаянието. Изключително успешният „Естествен роман” на Георги Господинов”.

„Удивителна плътност. . . Десет пъти повече от онова, което правят повечето германски автори” – заявява Елске Браулт по NDR.

Сборникът с разкази “И други истории” също е публикуван на основните европейски езици, включително и немски.

Георги Господинов е автор е на пиесата “D.J.”, поставена на немски през 2007 в Грац, Австрия.
Съставител е на сборника „Аз живях социализма. 171 лични истории” (2006), и съавтор на „Инвентарна книга на социализма” (2006), две от най-продаваните и дебатирани книги в България.

Редактор в “Литературен вестник”, седмичен колумнист във в. “Дневник”, доктор по нова българска литература.

През 2008 е избран за гост-писател на Берлин към Berliner Kuenstlerprogramm. Сред писателите, които са били стипендианти личат имената на У. Х. Одън, Збигнев Херберт, Сюзан Зонтаг, Витолд Гомбрович, Владимир Сорокин, Владимир Пелевин, Мирча Картареску…

Снимка: Цветелина Ангелова

Интервю със Сюзан Колинс за “Игрите на глада”

Standard

Преди няколко години стабилна публика от учители и деца си паднаха по Отвъдземните хроники, поредица, подобна на Страната на чудесата, в която момче на име Грегор открива магична вселена под Ню Йорк. А сега светът бе запленен от начина на разказване на Сюзан Колинс и от поглъщата антиутопия Игрите на глада.

Наравно с успеха на поредицата за тийнейджъри в постапокалиптичните Щати, принудени да се бият до смърт по телевизията идват и неизбежните предизвикателства и дискусии за това с какво трябва да се справят децата. Но с публикуването на Сойка-присмехулка, книга трета и последно заглавие, Игрите на глада са по-популярни отвсякога. Сюзан спори, че не само децата могат да съперничат на сложните теми в книгите, но ние трябва да говорим с учениците за насилието, войната и трудното търсене на реалност в свят, управляван от медиите.

Игрите на глада са популярни силно и сред момчета, и сред момичета. Защо смяташ, че е така? 

Когато и да напиша някоя история, аз се надявам да привлека и момчетата, и момичетата. Но може би най-просто казано в книгите имаме женски главен герой и гладиаторска история, която традиционно включва мъжкия пол. Или, знам ли, може би футуристичната мрачна природа на историята е повече от това. Мен не би ме било грижа кой е главния герой в една добра антиутопична история. Нали разбирате какво искам да кажа?

Кой е бил най-запомнящия се отговор, който си получавала от училели и деца?

Едно от най-запомнящите се неща, които съм чувала е, когато някой ми каже, че книгите ми са получили доброволни читатели. Казват ми “Знаеш ли, има едно дете, което не би докоснало книга, а родителите му го намират под одеалото с фенерче след времето му за лягане, защото не можел да изтърпи да прочете какво ще стане в следващата глава”. Това е най-доброто чувство! Мисълта, че може да си допринесъл за радостта на децата от четенето.

А кой допринесе за твоята любов към четенето и писането? 

В пети и шести клас отидох в училище с отворена класна стая. И учителката по английски, госпожица Вейнс, беше чудесна. В дъждовните дни тя  забираше всички, които бяха заинтересовани настрани и ни четеше Едгар Алън По. Помня как всички ние седяхме с широко отворени очи, докато тя ни четеше “Сърцето клеветник” или “Маската на Червената смърт”. Не смяташе, че сме твърде млади, за да ги чуем. И прикова вниманието ни. Това ми направи огромно впечатление.


Само ако можехме всички да познаваме госпожица Вейнс! Как успокояваш възрастните, които са обезпокоени от тематиката ти? 

Мисля, че зависи как го представиш. Децата биха приели всякакъв брои работи. Отвъдземните хроники – които писах за деца на същата възраст, на която съм била аз, когато госпожица Вейнс ми е чела Едгар Алън По – включват смърт, загуба и насилие. В третата книга има биологична война, в четвъртата геноцид, а в петата – доста графична война. И се чудех дали в някой момент това ще се превърне в проблем. Не толкова за децата, а за родителите или училището. А никога не изглеждаше да се случва. Мисля, че някак си, ако поемеш на това пътешествие с мен от самото начало, един вид свикваш с малко по-насилствените елементи и си подготвен за предстоящото.

Какво те привлече в писането на фантастика?

Разказването на история в свят от бъдещето ти дава свободата да изследваш нещата, които те безпокоят в съвремието. Така че в случая с Игрите на глада, неща като обширното неравноправие в състоянието на хората, силата на телевизията и как тя влияе на живота ни, възможността правителството да използва глада като оръжие и първото и най-важно за мен – темата за войната.

Войната изглежда много важна тема за теб. 

Баща ми беше във военовъздушните сили и ветеран от Виетнам. Беше във Виетнам в годината, когато бя на шест. Отвъд това той беше доктор по политически науки, военен специалит и много добре образована личност. И говореше с нас за войната от доста ранна възраст. Беше много важно за него ние да разбираме нещата мисля, че и заради това, което е правил, и заради преживяното.

Ако отидеш на бойното поле с него, няма да е само за да си стоиш там. Ще чуеш какво е довело до тази война и за конкретната битка, която се състои тук, както и какви ще са последствията. Не беше като, “Хей, ето ти бойното поле”. Беше по-скоро “Хей, ето ти история.”


Как войната се свърза с тревогите ти за телевизията и най-вече за реалити предаванията? 

Игрите на глада са реалити програма по телевизията. Екстремна, но именно такава. И докато смятам, че някои реалити шоута могат да успеят до известна степен, има я още и тръпката от воайорството, да гледаш как хората са унижени или докарани до сълзи от физически страдания. И това намирам за доста обезпокоително. Има го този потенциал за десенсибилизирането на аудиторията (правенето й по-малко чувствителна), така че когато видят истинска трагедия по новините, това няма ефекта върху тях, който би трябвало. Всичко се слива в една програма. И мисля, че е много важно не само за младите хора, но и за възрастните да се уверят, че правят разлика. Защото смъртта на сражаващите се  във войната с Ирак войници няма да спре по време на рекламите. Не е нещо фабрикувано, не е лъжа. А е истинския живот.

Как смяташ, че учителите могат да помогнат на децата да бъдат по-съзнаващи за рисковете на медията, която консумират?

Е, първото различие е кое е истинско и кое – не. Писала съм за детската телевиция дълго време и знам, че много малките деца нямат капацитета да правят тази разлика. Но когато децата растат, трябва да седнеш очи в очи срещу тях и да кажеш, “Знаеш, че това е игра, знаеш, че е измислица.” и да се увериш, че те разбират. След това трябва да им обясниш, “Това са Новините, това е истинско”. Така че децата да разберат, че нещо, което е шоу не е същото като цунами.

Това е екстремен пример, но те трябва да знаят, че не всичко е разни неща, случващи се в тази телевизионна кутия и, че можеш да включваш и изключваш телевизора. Че има истински живот, който не свършва докато се въртят рекламите.

Телевизията не е единственото място, на което децата да направят тези разлики.

Абсолютно. Има безкрайно количество материали из интернет. Както и филми. Децата отделят толкова време на екрана, а е обезпокоително. Знам колко презаредена мога да се почувствам понякога. Когато бя дете Новините бяа нещо различно от отделните ТВ програми. А сега имаме стотици канали и безбройни работи за кликване из мрежата. И не знам дали всичко не започва да добива тъждественост.

 

Мислиш ли, че децата от истинския свят имат същите възможности като героинята ти, Катнис, да променят нещата в обществото?

Интересното при Катнис е, че когато историята започва, тя не е съвсем наясно с политиката. Има неща за света й, които познава като верни и неверни.  Но никой никога не я е образовал в тази насока. Не е в интереса на Капитола тя да знае каквото и да било от политика. И има един-единствен ТВ канал, който е напълно контролиран от Капитола. Така че тя се бори да схване всичко през поредицата, а това си е доста трудно, защото никой не го намира в неин интерес да я образова. 

Така че това е интересно, тъй като въпреки че нейният случай е екстремен, мисля, че всички ние трябва да работим, за да разберем какво става. Трудно е да се добереш до истината и след това да я поставиш в една по-голяма перспектива.

 

Ти трябва да свършиш работата.

Точно така. И понякога нямаш инструментите, с които да свършиш работата, понеже не можеш да удостовериш това, което ти е представено. Трябва да го приемеш на доверие или да поставиш под съмнение нещо, което виждаш по телевизията или онлайн. Така че трябва да работиш усърдно по това първо на първо да решиш кое е истина и представя откровено нещата. А след това да си оформиш мнение по въпроса, после евентуално и да предприемеш действия. Объркващо и трудно е.


Такова е! Какъв съвет отправяш към младите писатели?

Много хора казват на писателите да пишат за това, което познават. И това е добър съвет, понеже ти дава много неща, които да очертаеш. Но аз винаги обичам да добавям, че трябва да пишат за нещата, които обичат. И под това имам предвид неща, които ги завладяват и вълнуват лично.

Игрите на глада са пълни с неща, които ме интригуват, знаете, антиутопията, има деца, има гладиатори, има война и генетични мутации. Отвъдземните хроники има фентъзи, животни, битки с мечове. И ако пишеш за нещата, към които изпитваш плам е много по-лесно да се пише.

КАКВО МИСЛЯТ ДЕЦАТА

Какво отговарят учениците, попитани какво мислят за Игрите на глада

 

Игрите на глада

“Никога не знаех какво ще се случи в следващия момент от тази история, относно момиче, което се озовава в битка за живота си в едно жестоко състезание. Дори и на моменти да бе малко по-напрегнато, цялостната история беше така интересна, че сега Игрите на глада ми е любима книга” – Маделин Ф., Камарило, Калифорния


Възпламеняване

“Семейството на Катнис е в опасност, но тя осъзнава, че не може да спре безумието, което е започнала. И на върха на всичко това има ново завъртане в Игрите. Възпламеняване е пълна с изненади, екшън и вълнение. Няма да сте способни да оставите тази книга.” – Клоуи, Камарило, Калифорния.

 

Сойка-присмехулка

“В Сойка-присмехулка Катнис пренася битката извън арената. Присъединява се към бунтовниците от Окръг 13, за да се опита да накара другите окръзи да се съюзят и да презвемат Капитола. Беше страхотен завършек на поредицата и може би най-любимата ми от книгите” – Мат Х, Ню Йорк.